Отново имах карта за транспорта в цяла Швейцария и трябваше само да избера дестинация. Имах набелязани няколко, но според прогнозата единственото място където нямаше да вали и дори се очакваше да е слънчево беше кантон Тичино и по-точно района около Лугано. Седнах пред компютъра и набързо направих маршрута. Бях ходила скоро в района, но винаги имаше какво ново да се види.
В събота рано сутринта потеглих от Цюрих. Валеше дъжд и беше мрачно и студено. Разбира се в прохода Готард си валеше сняг а иглолистните дървета накацали по склоновете бяха като напудрени. Аз обаче не се отчайвах. Прогнозата беше категорична, че докато в цяла Швейцария времето ще е ужасно, то там накъдето съм тръгнала ще грее слънце и ще бъде топло.
 |
| Така изглеждаше прогнозата за времето |
И наистина щом наближих Белинцона мрачното небе започна да се прояснява а дъждът спря. В един момент влакът направи завой и имах възможността да видя навъсеното небе там откъдето идвах и ясното синьо небе там накъдето отивах.
Малко преди 10ч. бях в Лугано и се отправих към първата набелязана цел, Parco Tassino. Прекосих паркинга на гарата и щом стигнах до края се заоглеждах за табела която да ме упъти. Според картата паркът трябваше да е наляво, но натам имаше само един хотел и до него една обикновена телена ограда с врата която беше затворена или поне така изглеждаше. Единственият вариант беше да продължа по баира надясно който стотина метра по-напред правеше завой. И така, заизкачвах се нагоре. После продължих през малки закътани в зеленина улички покрай кокетни кооперации. Вървях наслуки без да знам дали в края на краищата ще намеря този парк. И изведнъж гледам ограда и една врата с табела Парк Тасино. Минута по-късно бях на върха на хълма до една кула. От там се откриваше красива панорама към града, езерото и околностите.
Паркът беше разположен терасовидно и по всичко изглеждаше, че аз съм направила голяма обиколка и съм влязла през някакъв заден вход. Поогледах наоколо, направих снимки и се отправих по криволичещите алеи надолу.
И какво се оказа най-накрая, че входът на парка е бил през вратата на невзрачната телена ограда, която бях подминала. Това беше първия и може би най-малък гаф за деня, но аз все още не знаех за другите;)
Върнах се обратно на гарата. От там трябваше да хвана автобус, който да ме заведе до крайбрежната улица от където само минута по-късно да се кача на друг в посока зъбчатото влакче към върха Monte Brè. Погледнах си часовника и прецених, че имам достатъчно време и няма смисъл да чакам автобуса. Вместо това се качих на зъбчатото влакче, което водеше до центъра в ниското (и слава богу, че постъпих така). Макар и рано, едва 10:30 градът вече се беше събудил а туристите бяха навсякъде. Имах време, затова спокойно се разходих. Първо попаднах на едно изложение на огромни салами. Имаше сергия където в момента приготвяха апетитни сандвичи от тях.
Малко по-надолу на площада пред кметството подготвяха сцена. Изглежда по-късно щеше да има концерт или нещо подобно. Продължавайки все към крайбрежния булевард малко преди да изляза на Piazza Rezzonico попаднах на един пазар. Облечени в носии мъже и жени продаваха различни видове сирена, някакви пайове или пици (не разбрах какво точно), едни дълги около метър-два завити на плитки като козунак хлебчета и което беше най-интересно, декориран лук. Да, няма грешка, глави лук с различни размери и цветове бяха декорирани във всякакви форми. Приличаха по-скоро на коледни украси отколкото на обикновен лук.
Разходих се, понаправих снимки и се отправих към спирката на автобуса. Времето ставаше все по-хубаво а с това и броя на хората избрали за разходка единственото слънчево място в Швейцария през този ден нарастваше.
Бях вече на спирката и очаквах автобуса. Но какво беше учудването ми когато той дойде с две минути по-рано и без да изчака този идващ от гарата продължи. Дадох си сметка, че без да осъзнавам съм постъпила правилно като взех решението да сляза до центъра по-рано. Това щеше да е гаф номер две, който аз избегнах, но все още беше рано да се радвам. Няколко спирки по-нататък се оказа, че шофьорите трябва да се сменят. Този който караше автобуса слезе и изчезна нанякъде, но друг не се качи. Минаха минута, две, три...нищо. Хората се заоглеждаха какво става, а аз вече сериозно се притесних, че ще изпусна влакчето към върха. В един момент шофьорът на който му беше свършила смяната се появи. Видя, че другия го няма и хукна нанякъде, изглежда да го търси. Най-накрая недоразумението се оправи, но закъснението беше повече от 5 минути, което сериозно поставяше под въпрос дали ще успея за влакчето.
В последната минута все пак стигнах, но тогава изникна другия въпрос. Никъде не виждах каса а трябваше да си купя билет. Нямаше време за губене попитах хората от къде да купя билет и една жена ми каза, че на следващата спирка мога да си купя. Леко притеснена се качих и влакчето потегли.
 |
| Влакче 1 Влакче 2 |
Поредната изненада обаче не закъсня. Никъде в интернет нямаше информация, че влакчетата се сменят. Оказа се, че само след две минути стръмно изкачване трябва да се смени влакчето. До тук добре. Стана така, че се оказах първа на опашката. Купих си билет и се качих на второто влакче. Един по един хората си купуваха билети и се качваха. По разписание трябваше да потеглим в 11:35 и да съм на върха в 11:48. Стана 11:35, после 11:40, после 11:50 а още не бяхме тръгнали. Влакчето се напълни до такава степен, че бяхме наблъскани като сърдели. Най-притеснителното беше, че освен седящите места беше тъпкано и с правостоящи. Това в немската част никъде не може да се случи. Мислех си дали знаят какво правят тези хора и кога най-после ще тръгне проклетото влакче. В 11:54ч. то затвори (трудно) вратите и тръгна. Сега ми оставаше да се моля, че ще стигне до горе без произшествия. И слава богу стигна, но сега пък вратата заяде и не се отваряше. Другите хора които слизаха ни гледаха наблъскани и започнаха на шега да ни махат и да ни казват „чао”. Представям си каква гледка сме били, наблъскани като добитък в ремарке – ужас. Най-накрая вратата се отвори и се измъкнхме от капана. Неприятните емоции тутакси се изпариха щом пред мен се откри невероятната гледка. Неописуема красота!
Реших, че по-късно ще се любувам на този изглед и се отправих към селцето Brè. Разположено на източния склон на Monte Brè, селцето с 300 жители е известно като декорираното село. Оснвната причина е факта, че там са намерили място за изява редица творци и са го украсили със свои склуптори, фигури по фасадите на къщите и други подобни. В центъра на старото село е така нареченият „Път на изкуствата”.
Тръгнах да се спускам към селото. Пътеката минаваше през гора, която обаче позволяваше на ледения северен вятър да духа силно. Може би бях изминала половината път когато гората свърши и се озовах на открито, слънчево място. Надолу в далечината се виждаше селото а в дясно от мен имаше направена панорамна площадка. Спрях да си почина и да направя снимки.
Помислих малко и реших, че колкото и да ми се иска ще пропусна разходката до селото. Предстоеше още доста спускане, но което е по-лошо, че след това този баир трябваше да се изкачва обратно. Щеше да ми е притеснено дали ще успея да се върна навреме, но също така се притеснявах от студения вятър който трябваше да дишам запъхтяна нагоре. Затова след кратък размисъл реших да се върна обратно до върха и да отида до панорамния ресторант.
Скоро бях убедена, че съм взела правилното решение. Изкачването беше трудно и ужасно неприятно. Опитвах се да не дишам през устата, защото вятърът беше леден, но ми беше трудно. Колкото и да ми се искаше да видя това оригинално според рекламите село не си струваше да е на всяка цена. Щом стигнах обратно върха и излязох на слънце се почуствах по-добре. А когато се спуснах на закътаната от вятъра и слънчева страна в посока панорамния ресторант всичко си дойде на мястото.
Нямах идея колко би струвал един чай в този ресторант, но и не му мислих. Намерих си страхотна слънчева маса на първа линия на терасата и седнах доволна. Гледката която се откриваше от там в съчетание с перфектното ясно и слънчево време беше невроятна, божествена. Целият град Лугано, околните градчета, върховете на планините, езерото с много платноходки и в далечината чак до равнинните части на Италия около Милано. Можех да съзерцавам с часове.
И на това страхотно място в този иначе на вид скъп ресторант чаят се оказа само 3 франка:)
Рядко съм изпитвала нужда да споделя с някого емоциите си когато обикалям някъде, но точно тук на това място ми се искаше да не съм сама. Обадих се на Вал за да му споделя. Намерих го в магазина да пазарува (колко прозаично;). В Цюрих било мрачно и дъждовно. А аз бях на толкова красиво, слънчево и топло място;)
Навръщане се качих на влакчето с половин час по-рано от предвиденото, което ми даде възможност да се разходя в Parco Civico а след това все по крайбрежната се върнах до централната част.
Купона беше в разгара си. Сергиите с вкусни и интересно представени неща работеха на пълна пара. Въртележките бяха пълни с деца. Спрях за малко да послушам изпълнението на традиционния алпхорн и продължих към спирката на автобуса за Моркоте. Имах достатъчно време затова седнах в едно кафене наблизо да пия кафе.
Следващата ми дестинация беше малкото селце Вико Моркоте намиращо се на хълма над Моркоте (при предишното ми идване не беше останало време да се кача до там). За целта трябваше да хвана автобус за Моркоте и да направя връзка с друг за да си спестя изкачването по хълма. И тук обаче нещата за пореден път се объркаха. На първо време автобусът закъсня с няколко минути, което поставяше под въпрос дали ще мога да направя връзката със следващия. За капак трафикът се оказа потресаващ и на финала общото закъснение надхвърли 15 мин. Нямах друг избор освен да сляза в центъра на Моркоте на крайбрежното площадче с гръмкото име „Piazza Grande” и от там да реша дали да се качвам нагоре.
Табелите показваха, че имам да вървя 30 мин. по баира. Реших, че след като пропуснах да видя селцето Brè ще бъде глупаво да пропусна и Вико Моркоте и затова тръгнах. Изкачването не беше лесно. С всяка крачка езерото оставаша все по-далеч в ниското. Минавах покрай страхотни вили с красиви огради и дворове. Спирах хем да почивам, хем да снимам.
След по-малко от 30 мин. стигнах Вико Моркоте, което се оказа съвсем миниатюрно. За броени минути го обходих. Имаше всичко на всичко няколко стари в типичен италиански стил каменни къщи, едно малко площадче и разбира се църква на самия склон огряна от слънцето. На това място царстваше тишината и спокойствието. Не срещнах жива душа, точно както ми харесва;)
Спускането беше по-приятно. Остана ми време да се разходя отново в Моркоте, като умишлено избирах улички и места които съм пропуснала първия път.
Накрая разходката приключи покрай езерото. Ето, че дойде време да си тръгвам. Бях на финала на този хубав ден или поне така си мислех.
Автобусът отново закъсня, което ме накара да си помисля, че в италианската част на Швейцария разписанията и по-точно спазването им е изключение от правилото. В момента в който пристигнах на гарата в Мелиде видях как влакът за Лугано потегли. В този миг направо ми се доплака. Бяхме около 10 души в автобуса и всички бяхме прецакани. Мястото беше усойно. Слънцето се беше скрило а вятъра си оставаше все така силен и пронизващ. Всичките десетина души от автобуса се събрахме в остъклената чакалня на перона. Следващият влак беше след 30 мин. което означаваше, че изпускам този за Цюрих. Щях да изгубя цял час в чакане заради един скапан автобус :-(
В Лугано седнах да изпия един чай в много приятен ресторант с изглед към езерото и града. Така горе-долу уплътних времето и в 19ч. се върнах на гарата. След цял ден на неточни разписания се молех поне влакът да няма закъснение, защото за мой лош късмет той не беше директен и трябваше да правя още една връзка преди да стигна до Цюрих. И както обикновено става това от което се страхуваме най-много се случва. Потеглихме с 2 минути закъснение. До Белинцона то беше станало вече 3 минути. Започнах да обмислям варианти в случай, че стане отново някой гаф. За капак в тунела Готард (17км.) както беше набрал висока скорост изведнъж влакът рязко намали и спря. Беше претъпкано с хора. Всички се заоглеждаха притеснено, какво може да се е случило за да спре така внезапно влакът при това не къде да е а в един от най-дългите тунели. Малко по-късно той потегли а машинистът съобщи, че някаква спирачка се е задействала и се извини. Това обаче нямаше да ми помогне ако си изпусна следващата връзка. От другата страна на прохода имаше натрупал сняг. Малко по-нататък снегът отстъпи на дъжда, който продължаваше да си вали и изглежда изобщо не беше спирал от сутринта.
В края на краищата пристигнахме на гарата в Арт Голдау с 5 минути закъснение. Влакът за Цюрих обаче чакаше. И как иначе, като почти всички бяха за него. Чак когато влязох и седнах се успокоих и си извадих книгата да чета. От тук нататък нямах притеснения.
Прибрах се почти в 23ч. За разлика от южната италианска част в Цюрих беше много студено и мокро. Направих си чай, разказах на Вал набързо перипетиите през които бях преминала и изморена си легнах да спя с надеждата да не съм се разболяла.
Последните ми мисли преди да заспя бяха, че това наистина беше един ден в който всичко което можеше да се обърка се обърка!
Lugano & Monte Brè
Morcote & Vico Morcote
Няма коментари:
Публикуване на коментар